Римляни 3 гл.

Прочете 3-та глава тук. Добре дошли в съдебната зала! Много често се оказваме точно тук в живота – като подсъдими или като обвинители. Този съд обикновено няма нищо общо с божието правосъдие, а с нашата човешка гордост и себеправедност, които ни отдалечават от Божията воля за нас.

В Рим проблемът е конкретен и исторически обусловен. В ранните години на църквата се поражда гонение от властите спрямо евреите в столицата, които биват изгонени от града. Наред с тях напускат и част от евреите християни. След като гонението отминава, те се завръщат, но отношението на християнското общество от „езичници“ към тях вече се е променило. Местното общество не счита вече евреите за „божия народ“ и гледа на тях с пренебрежение. Езичници и евреи стоят в съдебната зала, а Павел се опитва да им покаже колко неоснователни и нелепи са техните претенции.

Мислейки си затова, си спомням многото случаи, в които съм ставала свидетел на подобни „съдебни спорове“ – между братя и сестри от различни християнски деноминации, между хора от различни религии, между вярващи и невярващи. Какво е нередното във всичко това? Защо остава след себе си само разруха и ненавист?

В 3та глава на Римляни Павел ни предизвиква да обмислим три основни истини, които ни фокусират върху истински важните неща, и ни оставят без никакви права в съдебната зала.

Първо, всички сме еднакви пред лицето на греха (ст. 9-19). Нямаме повод за хвалба, нямаме повод за претенции. Всички сме вършели неща, чрез които сме наранявали хората около нас или самите себе си, а по този начин и Божието сърце („понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога“ (ст. 23)). Благодарение на Божието търпение (ст.25) сме познали истината и сме получили прощение. Освен това 2 Коринтяни добавя, че „всеки от нас за себе си ще отговаря пред Бога“, така че „да не съдим вече един друг“ (ст.12-13). Нямаме право да изземваме Божиите функции.

Второ, законът е все още в сила и неговата функция е да покаже на хората какво ги отдалечава от Бога („съгрешавам“ гр.- „да пропуснеш целта“). Не можем да пренебрегнем истината на закона, не можем да покрием неправдата с нищо друго освен със смиренoто приемане на изкуплението, което Христос е изработил за нас (ст.24). Нито добрите дела, нито ходенето на църква или четене на Библията може да ни оправдае. Законът „затваря устата на всеки“ (ст.19). Спомняйки си нашата безпомощност пред закона, дали имаме смелостта да отворим уста и да съдим другите?

Трето, независимо от това, какъв е нашият „background” (от къде идваме) или как хората гледат на нас, ние имаме дразновението да пристъпим с вяра и да получим оправдание (ст.28-30), а с това и възстановяване на отношенията ни с нашия Небесен Баща. Ако Бог ни е оправдал, кой може да ни съди (Йоан 8:10-11)?

„И така къде остава хвалбата? Изключена е (ст.27). “А който се хвали, с Господа да се хвали“ (2Кор. 10:17).

Изминаха празниците, през които чествахме подсигурения достъп до живот с Бога, чрез смъртта и възкресението на Исус. Нека продължим да празнуваме своя шанс и шанса на всеки човек да бъде приет, а не осъден, като самите ние преглътнем критиката и със смирение изпитаме сърцата си как стоят пред своя Спасител.