Искам да ви споделя за нещо, което преживяхме това лято. Нямам да изпадам в подробности, защото ми се иска фокуса да падне върху нещо друго. 

 

След злополука със сина ми се намерихме в много тежко емоционално и физическо състояние. След няколко дена в болницата, той беше преживял ужасни болки, душичката му трепереше от страх и уплаха, не можеше да спи и беше прикован за леглото за още 30 дена. Аз бях в средата на бременността ми, също вече изключително емоционално и физически изтощена. 

 

Въобще не разбирах защо това нещо ни беше споходило, защо моето невръстно момченце трябва да преживее тази болка и стрес. Нищо не вървеше като хората или поне така ми се струваше. В нощите виках със сълзи към Бог и имах чувството, че никой не ме чува. Не усещах въобще Неговото присъствие, никаква благодат или помазание. Чувствах се изоставена. 

 

В такива моменти едно от най-ценните неща е да имаш приятели, които да подемат духовната битка вместо теб, които да се молят за теб. Моят съвет би бил да споделяме трудните моменти с хора, които ще ни подкрепят в молитва и ще ни насърчат. 

 

Аз също се молех, осланях се на знанието, че Бог винаги чува молитвите ни, а не на усещането, че никой не ги чува. Опитвах се също да не задълбочавам в излишни (буквално) размисли защо това ми се случи.

 

Спомням си, че във Фейсбук видях един от онези цитати, на които обикновено  обичам да си въртя очите и да въздишам, прелиствайки надолу. Той гласеше нещо подобно: “Ако се чудите защо Господ мълчи, си спомнете, че по време на изпит учителя винаги мълчи”. Тогава ми хрумна в главата, че случилото се е вероятно изпитание, както и урок. 

 

Минаваха дните, някои по-леко, други не толкова, но аз успявах да погледна назад към първите, които безспорно бяха най-тежките и да рефлектирам върху тях. Опитах се напук на настроението ми, и честно казано наопаки на логиката, дa видя какво е положителното в тази иначе гадна ситуация. Даже си направих списък :) 

 

Бях благодарна за това колко много близки хора се отзоваха и имаха желание да ни помогнат и подкрепят. Господ също ни осигури прекрасен лекарски екип. Наистина в болницата сестри, санитари и специалистите бяха изключително професионални и мили към нас. Да, имаше неща, които не бяха домислени бюрократично, но човек винаги може да избере върху какво да се фокусира. 

 

Видях и малкото си момченце като изключително геройче. В него имаше толкова много емоционална зрялост, че аз бях изумена. Имахме много мили моменти, в които си говорихме истински, гушкахме се и си бяхме опора един на друг. 

 

Друго, което се разви в мен, беше една голяма съпричастност към всички мънички душички и техните родители, които прекарват време в болниците. Перспективата, че аз знам какво не е наред с моето дете, колко време ще сме там и че всичко ще приключи, ме правеше благодарна. Нека се молим за тези малки ангелчета, които се борят с тежки болести!

 

Последното, което много ме докосна, беше погледите, които почти всеки, който ни отминеше, докато се разхождахме с количката, ни хвърляше. Малчо не изглеждаше особено добре в количката и наистина привличаше погледите на всички, но беше някак тежко да отминаваш всички тези хора, които зяпат в теб и него. Имаше хора, които веднага започваха да коментират, без дори да ни изчакат да отминем, имаше такива, които ни сочеха, спираха се и зяпаха... и пак идеята, че това е временно и това, че на Малчо хич не му пука, ми помагаше да ги отминавам, без да искам (много) да им чета лекции. Но съм сигурна, че на майките на деца, които по някакъв начин са по-различни, както и самите деца усещат нашите погледи и им тежат. Някой път дори не се усещаме, че го правим и наистина е като инстинкт. Но какво правим след това е важно. Усмихнете се на тези хора, поздравете ги. Ако сте на опашката заедно или на площадката, заговорете ги, не ги избягвайте. Не се чувствайте некомфортно. От личн опит знам, че те предпочитат да отговарят на вашите въпроси и нямат нищо против. 

 

Едно детенце се спря пред нас и ни посочи, питайки баща си буквално 'какво е това?'. Бащата умря от срам и почна да го дърпа. Аз се спрях, наведох се и му обесних, че Малчо е паднал лошо и че крачето му е лошо счупено, че това странно нещо му помага да оздравее. Той ми обеща да внимава като се катери и тича и се разделихме. 

 

Децата са с вродено любопитство и това е едно от нещата, които обожавам в тях. Когато питат тези въпроси, отделяйте време, за да им отговорите, подбирайте думите си, така че да изграждате съпричастност, разбиране и широкоскроенност. Децата в колички, с аутизъм или каквато и да е друга по-специална нужда, са деца на първо място, също като тях. Начина, по който говорим за тях, е основополагащ за това как нашите деца ще възприемат по-различните от тях или дори, ако те самите един ден се окажат 'по-различни' под каквато и да е форма. Бог ни е създал всички уникални, Той се радва в нашите различия - физически и емоционални, цветни сме, пъстри сме, всички сме изваяни от Неговите ръце с любов!