Римляни - 1:1-7
Посланието към римляните е предизвикателство за много християни. То е наситено с идеи, които не се „преглъщат“ лесно и често остават читателите „задъхани“ в усилията им да изучат това писмо. Всяка дума тежи и всяка дума провокира размисъл.
Н.Т. Райт предлага да разглеждаме посланието към Римляните като ракета, която е екипирана да ни отведе на пътуване до ново и вълнуващо място. В този смисъл, първите седем стиха на първа глава, могат да се разглеждат като „площадката за излитане“ на нашето изучаване.
Подобно на всяко писмо в древния свят, така и Посланието към римляните започва с представяне на автора и кой е получателят. „Визитката“ на Павел обаче не е така кратка, както е в другите му писма. Той я разгръща в шест стиха с определена цел. В първия стих Павел се представя с думите: слуга, апостол (гр.„човек, който е изпратен“) и отделен (за служба). Всяка една от тези думи предполага, че човекът, който стои зад тях, престъпва напред не от свое име, но чрез авторитета на този, на когото служи (слуга), на този, който го изпраща (апостола) и на този, който го е „отделил“ за съответната служба.
Това, което следва, представя Господаря, който стои зад това „назначение“ и „хвърля ръкавица“ на Цезаря в неговия собствен дом, Рим. Павел ясно посочва, че мисията му е „да проповядва благовестието“. Думата благовестие означава „добра вест“, но в древния свят се е свързвала с провъзгласяване раждането на нов цар. И ето, че в града на Цезаря се провъзгласява идването на нов цар, който е с божествен произход (ст.2,3), какъвто се е смятало, че имат императорите в древен Рим. Но Павел не спира до тук. Във втори стих препраща към пророчества отпреди хиляди години, а в трети проследява царското родословие на Исус по плът далеч назад до Давид. Никой император в Рим няма толкова дълга кралска родословна линия. Четвърти стих обаче, тотално оставя Цезаря в сянката на Христос. Победата над смъртта е крайното окончателно доказалство, че Исус, като Божий син е единствения истинен цар. Павел обезсилва претенциите на Императора, като същевременно засилва увереността на християните в Рим, че техния Господ е по-велик, от онези, които ги властват в този свят, защото Той има власт над смъртта – последната заплаха, която би могла да им бъде отправена.
И ето, че в 5ти и 6ти стих се появяваме ние. Ние като част от тези „човеци от всички народи“, които са „призовани от Исус Христос“ към „послушност във вярата“. Истинският цар очаква нашата реакция на „добрата вест“. Той изисква ние да заявим нашата позиция в този нов свят, който благовестието установява, както Павел го прави. Защото това благовестие е активно и трансформиращо - променя живота и надеждите. Ние сме част от една църква с възлюбените от Бога в Рим и живеем в не толкова по-различен свят от техния. Това послание е за нас и ние сме получателите, към които е отправен поздрава:
„Благодат и мир да бъдат с вас от Бога, Нашия Отец и Господ Исус Христос“ (ст.7). Нека това стане истина и живот за нас чрез вълнуващия ни общ полет с Посланието към римляните!
