1 Царе гл. 21 & 22
Действията на Давид в 21 глава (линк към нея) стават често тема за дебат по темата за лъжата. Спомням си, че преди няколко години следях един такъв дебат в социалните мрежи. Едно момче запита в християнска група дали има лъжи, които Господ не осъжда или не зачита за грях. Аз си спомням, че моето мнение беше катерогично, че няма такива. Споделих, че лъжата си е лъжа във всички обстоятелства и тя е грях пред Бог. Имаше доста подобни мнения, докато един един човек, чийто християнски мнения аз уважавам, сподели една различна гледна точка. Той каза, че не всичко е черно и бяло, че има обстоятелства и причини, поради които Бог не би осъдил лъжата и съответно този, който я изговаря. Помислих си: “Е как така?”. Той даде за пример ситуацията с Давид и неговата лъжа, с която си спасява живота, както и случаите, в които еврейските баби систематично са лъгали египетските власти, че новородените са момичета, а не момчета, за да им спасят живота. Това ме обеди, помислих си, че след като има примери в Библията за това, значи е вярно. Все пак Давид беше наречен “мъж, по Божието сърце”. Дискусията в чата се развихри още повече и се постави следния казус: Ако живеем по времето на нацизма и у нас се укриват евреи, а на вратата почукат нацистите и ни попитат дали има евреи, какво бихме отговорили? Помислете и вие, ще се върнем към този казус накрая.
И така, тези примери ме убедиха, че явно има обстоятелства, при които лъжата е наложима и Бог няма да ни съди за тях. Това беше така докато не прочетох и следващата глава. Това е и причината, поради която днес разглеждаме и 22-ра глава (линк към нея). Смятам, че без развръзката описана в тази глава разглеждането на лъжата на Давид като нещо, което Бог подминава, е изключително субективно, извадено от контекста.
В 22-ра глава виждаме, че всъщност има последици от лъжата на Давид. Подведеният свещеник Ахимелех бива убит наред с целия му дом, а Давид сам признава: “Аз съм отговорен за живота на всички от бащиния ти дом.” (ст. 22). Да, вярно е, че Божието наказание не беше пряко върху Давид, но смятам, че вината за случилото се, която той носеше в себе си, беше голямо наказание.
Но това, на което искам да акцентирам, е нещо, което научихме именно в тази книга (1 Царе 16:17):
Бог не гледа така, както гледа човек, защото човек гледа лицето, а Господ гледа сърцето
Нека се опитаме да разберем какво беше в сърцето на Давид, когато той излъга. Давид беше уплашен, той бягаше за живота си. Царят на Израил го мразеше и го преследваше, за да го убие. Сърцето му беше изпълнено със страх. Контрастно на момента, в който се изправи пред Голиат. Макар, че тогава беше овчар без боен опит, той не се поколеба, не се уплаши, а пристъпи смело пред гиганта. Когато се обърна към Саул, той започна с думите: “Нека никой не пада духом” (ст. 32). Тогава Давид имаше силна увереност в Бог: „Господ, Който ме избавяше от лапата на лъва и от лапата на мечката, Той ще ме спаси от ръката на този филистимец.” (ст. 37).
Вярата му беше толкова силна, че отказа бойното въоръжение и тръгна напред с прашката си...и с вяра. Той заяви смело на Голиат: „Ти идваш срещу мене с меч, дълго копие и късо копие за хвърляне, но аз идвам против тебе в името на Господ Вседържител, Бога на Израилевото войнство.” (ст. 45).
Но сега изглежда ситуацията беше различна. В думите му я няма тази увереност, не споменава Бог. Действията му се диктуват от страха му. Давид смята, че сега вече му трябва меч, даже е готов да излъже, за да го получи.
Смятам, че това е и разликата между лъжата на Давид и тази на евреиските баби, които укривали пола на новоредените. Давидовото сърце беше водено от страх, в него имаше липса на вяра. Мисля, че и затова той прибегна до лъжата, която според мен беше наказана от Бог.
Относно това, че този случай е записан в Библията като довод… смятам, че не е там, за да ни покаже, че понякога можем да лъжем. Смятам, че с това Библията потвърждава своята вярност и оригиналност. Библейските герои са хора, също като нас, правят грешки, също като нас. Радвам, че Библията ни показва и тази страна от техния характер, за да се поучаваме.
И последно, какво мислите за казуса, който поставих в началото? Какво бихте отговорили на нацистите?
