Шеста глава на Естир

Шеста глава (линк към нея) е една от любимите ми глави в книгата на Естир. Не знам дали е известна доза злорадство (надявам се не), с което чета първата развръзка на конфликта между Аман и Мардохей и си мисля колко е невероятен Бог. И какво готино чувство за хумор има!

Отново имаме образа на Аман, още заслепен от своята гордост, вплетен в своите планове за отмъщение, той бива изправен през немислимото за него. Вероятно в неговите очи да разкарва царския кон, на който се е качил Мардохей, пременен в царските одежди, е било едно от най-унизителните неща. Вероятно кръвта му е кипяла отвътре. На път за вкъщи той вижда бесилката, която е приготвил за Мардохей. Вкъщи го посрещат неговата жена и съветници, които са заразени със същата доза егоцентризъм и плиткост на душите.

Мардохей не подозира, че това не е краят на Божията промисъл. Отивайки към второто угощение на царица Естир, той няма идея какви изненади още го чакат.

Нека отделим и минутка на Марходей. Още във втора глава беше разказано за неговия храбър акт, с който е спасил царя. От тогава е минало доста време. Само девиците трябваше да минават през различни процедури за цели 12 месеца в харема на царя. След това Естир става царица, трите месеца на охлаждане на отношенията между нея и царя. Вероятно е минала повече от година и половина след като Мардохей спасява живота на цар Асуир. Какво получава в замяна? Нищо. Той е забравен.

Но докато хората могат да забравят това, което сме направили за тях, то Бог винаги помни. Съмнявам се, че Мардохей особено много се е възрадвал на почестите, които е получил днес от Аман и от царя. Смятам, че сърцето му е скърбяло за участта на неговите братя, а и Мардохей имаше различни пририоритети от Аман. Словото казва, че веднага след церемонията Мардохей се връща при царската порта. И за секунда той не се самозабравява, не забравя каузата, за която се бори. Оставя царските ожеджи, покрива се и отива да коленичи пред царските порти.

Колко са различни двамата мъже. В общи линий, и двамата получават високи царски почести. Единият, който цени почестите на хората прекалено високо, обаче не може да им се зарадва, защото е твърде вглабен в един малък недостатък. А другият - не е съблазнен ни най-малко от тях. Другият остава верен на истинското и ценното - живота на хората.