13-та глава на Йов

За 13-ти ден четем историята на Йов и като че ли няма много 'екшън' в нея. От самото началото Йов страда, нищо кой знае какво не се е променило. Може би вече ни доскучава да четем отново и отново обвиненията на неговите приятели и защитата на Йов. И на мен ми се приисква да дискутираме друга тема. Но се замислям , че ние сме само читали, а той е главния герой в тази случка. Той бива подложен на тази дълга агония и дълги дни след началото й той не е дори близо до разрешаването на проблемите си.

В 13-та глава в изказа на Йов подсказва негово раздразнение, думите му са по-дръзки от всякога, спрямо приятелите му и спрямо Бог.

Ненамерил никаква подкрепа в своите приятели, нито отговорите на многото си въпроси, на Йов не му остава нищо друго освен да извика с глас пред Бог. Не знам дали ви се е случвало това, да няма никой, който да може да ви помогне, да не виждате изход от ситуацията, в която сте, да не знаете как да продължите или пък да нямате сили да го направите. На мен ми се е случвало.

И точно както Йов извика към Бог, и аз съм падала на колене пред Него в сълзи и просто съм изказвала всичко онова, което е на сърцето ми. Без да го премислям, без да го редактирам, не търся правилните думи. Изливам болката си, неразбирането си, оставям безсилието си пред Него. Това винаги са били едни от най-искрените ми молитви и някак си пречистващи. Тогава, когато съм долу на колене пред Него, съм се чувствала и най-близко до Него. В тази искреност, която е идвала с моето предаване в Божията ръка, съм усещала Неговото присъствие най-силно. Присъствието на баща, който съчуства, на Бог, който е мощен, и ще се погрижи за мен.

Вярата е последното, което ни остава понякога, но е най-ценното, най-силното ни оръжие!